- Това какво е? Кое? Не знам! Ами... Перо от Гълъб! Голямо е? Ами... Перо от Чайка! Много е Бяло? Ами... Не знам!... Предавам се!... А аз знам! Нима? Да, това е Ангелско перо!... Едва ли? Знам го! Знам го и това е... Кое? Перцето е от някой Небесен Ангел!... Глупости! Дай ти, да си измисляш!... Ники, накъде хукна пак? Няма да ти тътря тротинетката! Не си играеш с нея. Ей, момченце! Ама на теб говоря! Чуваш ли ме, поне някога?...
            И погледът ми веднаа се фиксира върху един интересен образ. А и не всеки ден, се среща "Оживял Мускетар"? Младият мъж е наистина Впечетляващ с тези пропорции на тялото, е с тези кожени дрехи общити с едри капси. Тежката крачка още подсилва вида на Величиественост. Поразяващите очи са в онзи неопредален цвят на зеленосиньото. И силно изпъкват над тъмните кадрици, спускащи се свободно над високото чело. Те са в контраст с невероятно бялата Кожа, а косата е дълга, пада под раменете му. Свободно се ветрее и описва вървежа. Небрежното движение на тази впечатляваща осанка придава необичайният вид на филмова Звезда. И той се наведе леко напред. Въздиша и е точно над мен! Добре очертана, месеста уста промълви: "Да знаете наблизо аптека? Да, отзад е! Заобикаляте блока, излизате на булеварда... И някак да не я видите, защото сте точно пред нея! Благодаря ви - промълви Непознатия"... И веднага се насочи по указаната посока... Продължавам да го зяпам, сякаш аз съм замаяна ученичка!?... И потърсих с поглед сина си. Ами, да! Разбира се! Къде другаде да е! Ето го! Ей, там, отново е заровин като куче в пясъчника... Към него се приближява един мъж. Странно е, че тялото е изнесено твърде рязко напред! А ръцете се размятват повеч от енергично. Човек би казал, че това е, за да се центрира по-добре! Краката му правят ситни, но изненадващо бързи крачки. А той сякаш направо пори въздуха пред себе си. Я, виж ти! Създава образ на някаква  целеустремена Костенурка. Даа... Разбирам, ама Господина!? Е, да, той с протези... Браво, оправя се прекрасно! В момента, той се е прял на бастуна и се държи за чешмичката. Навежда се, явно иска да пие вода. Прехвърлям поглед към детето. Махам му енергично: "Хайде!... Още малкооо... Добре! Но наистина Малко!" От другия край на парка, се задават някакви три Момчета. Те са с тъмни анураци, с вдигнати качулки. Прескачат ловко парапета и са до люлките. Палят веднага по цигара. Сядат на червената пейка. Правят си особени знаци на Старицата. Дамата седяща съвсем близо до тях. Преглежда пазарската си торбичка. Качулката на най - високия падна, а оттам лъсна гола глава, с видимо забелижима обица до няколко по - малки. И с ярка татуировка по целия врат. Изведнъж... А НЕ, ТОВА НЕ Е ИСТИНА!? Момчето грабна торбата на жената. Хукна да бяга, насочвайки се към изхода на парка...
          "Ей, Момче! Защо така?... Гладен ли си? Ми кажи, де! Веднага давам нещичко! Е, за какво са ти моите покупки?"... Другият й направи знак да замълчи... После рязко издърпа дамската й чанта. И също побягна след него. Старецът с бастуна се опита да му пресечи пътя. И той го блъсна грубо. Човечецът падна, а гамена го прескочи. И се измъкна, потъна нанякъзе... Изчезна... Безпомощната женица продължаваше да си седи на мястото. Вцепенена... Примерена. Отчаяна... Скачам веднага от моето място... Забелязвам и трето Момче, което вече е награбило през кръста детето ми... !??!... И го повлича направо при изхода и го води към близкия пазар... Ударите на сърцето ми, отиват в ушите. Краката ми са се подкосили, а ето, че до миг... Неее... Синът ми изчезва!?... А, там, точно са блоковете, никаква видимост?!... Не това не може да е Истина! Не!? Това е един ЛОШ СЪН! НЕЕЕ... Нали е така? Нали?... И в този момент, съзирам, отсреща, как идва ,да, Мускетарят! Дори вече е приложил някаква хватка... Защото е извил ръцете на Нападателя!... Ники... Детето дотича веднага при мен, изцяло се е освободил... Гушваме се силно... Треперим още от Възбуда... "Ето, че... Виж ме, мамооо! Човекът с протезите идва до нас. "Не е ли номера на полицията?... Оставете, обаждам им се! ... Е, давай! Какво чакаш, те двамцата избягаха!... Жената до нас нито Мърда, нито Шява... И казвам го на висок глас, но той ми крещи... Явно не чува никак: "Уплашена е?! Не говори - подтвърди Старецът. Именно е, защото е в шок, Жената! Ми да викаме и "Бързата"!... Обаждам се: "... Мисля да е получила нещо като инфаркт. Надявам се да дойдете бързо!"... Ники ме прегръща. Стискам силно ръката му. Питам го: "Уплаши се, нали?... СПОКОЙНО! Хайде!... МИНА... ЛОШОТО ОТМИНА... Ей, ами и ти, Приятелю! - казва някой до мен: Защо не работиш, а си седнал да крадеш Бабички! Ти работиш ли?... Да! Ей, теб, кой те пита, бе, онзи, Другият!... Да, асистент съм на брат ми... Той е с увреждания, а също и уча в Техническия... Те Глупаците, никога няма да свършват! Нехранимайко! Не вие е срам! Дружинка от Лентяии, такива ги знам, а и станахте много... Здрави Момчета, а да ги мързи да бачкат?... Млъквай, де, щото ми кипна, шибан Скапаняк! А и кво ти пука на теб за нас? Не се ли виждаш лъхтиш ми на пръст, ами си взел да ме поучяваш?!... Ей, ама , да ти имам на теб аз простата Граматика! Другите, те накъде избягаха? Никога няма да разбереш!... Откъде да знам, не съм изобщо с тях... И Лъжеч, а! Да бе! Май не си вярваш нещо... Полицай Тодоров съм: "Не се разправяй, с гражданите! Става ли! Колега Илиев, да познаваш  този? ОТ КОМПАНИЯТА НА ШАРО Е!... Как не ви Омръзна, а!?... Омръзна ми на нас от вас! А Приятелчетата!... И какви са тия, бе, Началник? Непълнолетни са... Безпризорни. Живеят с някакви Старци, които са вдигнали вече ръце. А ми Родителите им? Те работят, някъде са по широкия свят. Зарязали са ги значи!... Изключени са отдавна от всички налични училища. Нито учат, нито работят... А крадат... Продават дрога, крадат така си съществуват... Деца на улицата! Обществото как да успее наистина да ги ИНТЕГРИРА!... НЕ СА НАЛИЧНИ!... Не става!? Твърде много са, изпадат от училищата... Прибираме ги, а после ги пускаме... А тази жена, коя е?... Не е мръднала от място си. Да се обадим на "Бърза помощ"!... Направихме го! Всеки момент трябва да дойдат... Ники! Отдавна трябваше да сме тръгнали, нали? Знаеш го! Хайде! Стига си зяпал!... Ей, дете, добре ли си? Дааа... ОНЕЗИ СА ОТ ТЯХ! От кои тях! От Онези са! Плашиш ме! Стига, де! Ок! Как забравя: ТЕЗИ СА ОТ ОНЕЗИ! ДА! Да?... Онези, които имат Ангелски пера! Мамо, Баткото също е от тях, там, дето ме спаси! И полицаите, те също са, така да си знаеш! Да! Те са от тях... Добре! И тръгваме! Не, минута не чакам, повече! Хайде!... Госпожо, моля ви, нека да вземем показанията ви! Може ли?...  Благодаря! Повиках ви, отзовахме се случайно, но бързаме!... Изплашени сме! Виждате! Предпочитам да се приберем бързо... Заради детето!... Е, да, де, именно и точн: ЗАРАДИ ДЕЦАТА! Става лесно, записвам ви на диктофона... Мамо, нека да им помогнем! Привет, ти, кой си? Ники... На колко си? На почти 8 съм... Ники, кажи ми, моля те, какво стана, тук, според теб? Амиии... Не разбрах от началото... Играя си на площадката, а ей, този ме сграбчи. Ритам го, удрям го и викам.... И той ми крещя още: Млъквай, Мъник, само ако те заблъскам веднъж, няма да станеш!... Мириши ми много лошо и дрехите, и устата. Не си е мил зъбите... Линейката пристигна... Медицинският екип пита: "Кой се обади? Аз... Нещо да добавите! Жената е, все така, Неконтактна и не говори..." Забелязвам Мускетарят да идва отново при нас. Гледа нещо в телефона си. "Изпратих снимки на Власта, нека да си имит за доказателство... Така ли, ние се уплашихме и... А кога успяхте? В аптеката стана веднага, нямаше никой на касата. Дойдохте навреме наистина! И ви благодаря.... Елате с мен, колата е наблизо! Да ви откарам, а! Искате да се приберете, нали! Благодаря, не мисля, че е удобно!"... А докато отказвам това, Ники е отворил задната врата и дори евлизал. "Неее ... Не може така!... Дааа... Напротив, заповядайте! Тръгвам веднага"... Синът ми безцеремонно пипа косата на нашия водач: "Истинска ли е? Кое?... А това! Това? Не! Съвсем не е! Имам няколко такива, вкъщи,  все подобни хубави перуки... Нима! И те са в различен цвят... И? Така де, за да мога да ги сменям!" И ние всички се разсмяхме в хор... И да, със сигурност, спонтанният смях ни ободри. Подейства добре, след току-що, преживяният Стрес... Тогава и аз започнах да вярвам на моя Син... Прав е! Повече трябва да се вслушваме в нашите Деца. Тяхната интуиция никого не Лъже! Склони сме често да ги подценяваме. А те знаят, че ниие идваме, тук, на Земята, но слизаме отгоре и с поне едно АНГЕЛСКО ПЕРО! БЪРЗО ГО ГУБИ... Защо ли? Защото го зазиждаме го, дълбоко в недрата на собственото "аз"! Забравяме даже, че го имаме!  Защото сме го задръстели от проблеми: Болестите, Предателствата, Амбициите, Егоизъма, Алчност. Какво ли още не... И малцина от нас успяват да го Съхранят правилно! И малцина от нас успяват да го Използват правилно! Затова е толко трудно да срещнем днес, от "Онези Хора"! Те не са нито в Президиумите, нито под Прожекторите, нито по Подиумите. Те не са оттук, от нашия Свят!? Да, няма ги изцяло! Изобщо като, че ли не Съществуват. Остават съвсем Анонимни, Безименни... Те са Тихи, Кротки, Незабележими! Важното е обаче, все пак, че ги Има! Те са там, където трябва да бъдат... Точно, където трябва да бъдат! Можем да ги открием навсякъде: под стерилната светлина на хирургическата лампа, на свистящото скоростно кръстовище, на отсрещната улица и в тълпата... Те са наблизо, до нас и около нас са... Те никога не крещят! Стоят си просто и естествено на мястото. Вършат си скомно работата. Привързват ни с невидимите нишки на подарената Добрина и Професионализъм... Почистват раните на опустошените Сърца... Не ни пускат да преминем през Портала на Времеубежището... Нито пък преждевременно да ни отпратят в Отвъдното... Откриват ни винаги и навсякъде... Как? Стоновете, Воплите, Болките... Намират ги дори зад дебелите зидове на собствената Безизходица и Депресия... Отзовават се, по всяко време, на Вика ни за Помощ!... Някой ще каже: Ама какви са тия, Глупаци! Ами на, такива! Те не се интересуват нито от Славата, нито от Титлите, нито от Парите!... Не вярвате ли! Проблемът е ваш! Защото не сте ги срещали още!... Те се разтапят от изразената искрена Радост от едната Усмивка, от едното Благодаря, от един Жест! Светът не би могъл да продължил без тях... Изобщо, нито за Миг без тях! И ако ги няма, създава си ги! ЗА ДА БЪДАТ ТОЧНО ТАМ, КЪДЕТО ТРЯБВА ДА БЪДАТ! КЪДЕТО ИМАТ НУЖДА ОТ ТЯХ! ТИХИТЕ АНГЕЛИ, НАШИТЕ ГЕРОИ! И НАЙ - ВАЖНОТО Е, ЧЕ ОЩЕ СЪЩЕСТУВАТ! ДА ИМА ГИ! НАЛИЧНОСТ СА! ТЕЗИ ЧОВЕКОПОДОБНИТЕ НИ ПАДНАЛИ АНГЕЛИ... Защо ли? Защото те са си запазили АНГЕЛСКИТЕ ПЕРА! 
           А ние, защо не сме забравили нашите? Къде са ни Ангелските пера? И ние принадлежим към вида на "Летящите Хора"? Приземили сме се тук, а това е за кратко, за да си учим урока. Той е прост: СМИСЪЛЪТ на нашия гастрол, на пребиваването ни е единствено СЛУЖЕНЕТО! Затова, моля ви: ПАЗЕТЕ СИ АНГЕЛСКИТЕ ПЕРА!... Защо? За да преминем успешно през поредния СТРАНЕН ДЕН! А и за да могат и другите оставащите, да не бъдат такива като този, който е: Тревожни, Заплашителни, Лоши! Е, каквито - такива; Нашите Дни - Нощи... Да! И за да продължява Живот, в нашия Свят... И за да го има и след този Свят... За да го има и после... 

Интересен разказ...най-ценното е това,че е разказ по истинска случка...виж ти какви неща има по нашата Земя...и да ги откриеш и напишеш е изкуство!

С голяма амплитуда от чувства прочетох Истинския случай.
Не знам дали наистина хората са си изгубили зрението? Но тези, които са сложили минус на този постинг са и самите участници в „случката“. Повярвай, аз само като се разходя из „мирната“ столица и даже с намерението незрящ и невидим да стана, пак забелязвам подобни случки. Забелязваме ги само ако се вдигне шум, който ни пречи на музиката от слушалките. Иначе личната драма и наглостта на артистите, режисирани от хора с черни крила е същата.
А Ловът на хора с „Ангелски крила“ тече отдавна... Тихо и незабележимо.
Вече те имат нужда.. не от защита... а да им повярваме!

Разказаното е далеч от документалноста. Не отричам, че съм използвала истински моменти от три различни случки. Моята цел е да предложа един объркан ден, който не влиза в новините. Често на излизане от дома, дори не подозираме, какво ни очаква. После разтреперяни си подреждаме чувствата. А живота ни минава като кадри от непрожектиран филм на забавен каданс. Знам, че ви звучи познато! Но обикновената реалност е по-вълнуваща от виртуалната! И има смисъл да споделим за хората, които го съпреживяват и са до нас. И тогава, когато няма изход!