Блуждая още в прашния ти делник,
понякога дори ми се обаждаш.
Наясно си, че вече не съм твой пленник,
доволна си, че вече не досаждам.

Усещам те, когато си ме спомняш,
пролазват топли тръпки по гърба ми,
и, лутащ се във свойте катакомби,
обяздван безпощадно от гнева ми,

разкъсал свойта стара паяжина,
в която ти си паяк, аз - мухата,
проправям през лавините пъртина,
разкъсван от умора непозната.

Когато ми звъниш, ми става тъжно,
но си подсвирквам и дъжда догонвам,
възсядам го,но той не ми е длъжен -
от тежките му струи изнемогвам.

Изключвам телефона, хлад подухва,
небето пак ушите ми издърпва -
а после нещо ново се излюпва,
и нещо мъртво почва да възкръсва